Изкуството е най-съвършената част от живота.

В този театър нещата вървят по обратния на другите театри начин. Даже архитектурата му уж случайно разбива всички възприети театрални модели. Влизаш от улицата и попадаш на балкона. Тръгваш надолу по стълбите и чак тогава си в партера. Салонът събира само 220 души и това е оптималният брой, в който можеш да бъдеш съпричастен. Спокоен си, сякаш всичко е направен за теб. Фоайетата са малки и не ти се стои дълго. Актьорите излизат на сцената, имаш чувството, че са до теб, толкова са близо и все пак това е един непостижим живот. На тази сцена не можеш да съществуваш немотивиран, просто не става. Спектакълът е нашият Господ. Като че ли театърът ни съществува, само за да създаде този единствен спектакъл. И като че ли след него всичко свършва. И отново. Струва ми се, че ТОВА Е МОДЕЛЪТ. Театърът живее заради този изумителен миг. Ако говорим защо промяната стана толкова бързо в театъра и, нека кажем нескромно, качествено, а не се получи с всички хора в обществото, то е защото хората на театъра носят изкуство в себе си. Изкуството е най-съвършената част от живота. То е винаги една крачка пред него и той, малко по-бавно и по-несъвършено го следва.