Ивета Данаилова е автор на 5 книги с поезия, последните от които „Точка на пречупване” и „Хроники от къмпинга”. Литературата и писането са белязали щастливо пътя й от дете, носител е на награди от международни и национални конкурси, член на Съюза на българските писатели. Превеждала е уелски и шотландски поети. Сега от печат излезе книгата й със стихове „Почивният ден на ветропоказателите”. Обича адреналина и експеримента, за което говорят поне два факта: професията й на журналист, изкушен и от документалистиката; увлечението й по екстремните спортове. От много години запалено практикува уиндсърфинг, а през зимата – сноуборд. Обича да рисува – не само с дъската по снега. Зад гърба си има и една необичайна самостоятелна изложба в галерията на открито пред Народния театър с фотографии и снимки на свои картини- колажи от морски материали.

Най-малкото, което
мога да очаквам от времето,
е постоянство.
В предателството и във пясъчната му природа.
И не във хубавите мигове,
а в краткостта им.
Най-малкото,
със сигурност накрая то ще ме прогони.
И винаги ще има думата последно.
Така че,
най-малкото, което
ще изисквам от времето,
е неподвижност.

Имат ли почивен ден ветропоказателите?

Да, когато няма вятър. Застинала хармония. А може да е и затишие пред буря. „Почивният ден…” е многозначително продължение след предната ми леко ветровита книга „Хроники от къмпинга”. Ако пък цитирам едноименното стихотворение, в този ден в прозрачните дълбини на водата „въжетата на светлината са закотвени. И страшното го няма, завлечено от раците по дупките им тъмни.” Не, че страшното е изчезнало. Пак е там някъде…

От три години живееш в Италия, в Генуа. Тази стихосбирка е носталгия по България или впечатленията от срещата с новото?

Факт е, че това е „италианската” ми книга. Да, много от нещата, написани в нея, са провокирани от видяното и усетеното там. От щастливата среща и от сблъсъка едновременно. В книгата има обаче и носталгия, връщане назад към себе си – тя е събрана в „Бар „Носталгия” – третата част, където са стиховете с усещания и мотиви от родината – с тръпчиво-далечния вкус на сладко от череши, варено в опушения казан на летните нощи, с жълтата Софийска есен, с блясъка на студените локви, отразени в очите на гладните кучета или с бялото пространство на връх Безбог и шеметното усещане за свобода. Ей-такива работи…Нали разбираш обаче, че това е само едно условно разделяне на нещата?

…В книгата циклите са три общо. Първият – „Формула за dolce vita” – откровено носи една ирония и автоирония, една различна атмосфера. Издавам малка тайна – че това ми беше работното заглавие. Но описаното не е онази Италия от хилядите снимки на пътешествениците, а една паралелна Италия вътре в мен. Въпреки, че в книгата има много пътешествие и приключение, конкретна география на разни места, тя определено не е туристически гайд с впечатления. А една паралелна преживяна картина на нещата – много красива, но и малко студена, което пък е в разрез сякаш с българската ни южна представа, с клишето за държавата, в която живея. Аз веднага казвам обяснението – Генуа. Като дойдеш тук, разбираш колко е различна Италия навсякъде, безкрайно различна. Да не пропусна да спомена и цикъла „Женски истории”, който е някаква провокация – към мен самата на първо място.

Кое от Италия те вдъхнови и изигра ролята на онова нещо, което те провокира по различен начин? Морето ли, къщите ли, манталитетът на хората ли е по-различен?

Онова, което не можеш да видиш, когато си турист в една държава. Автентичността на живота. Сигурно тук проговаря и рефлексът от професията ми – преди време някой ми беше казал, че усеща в някои от стиховете ми репортажност някаква… Щастлива съм, че имах и имам шанса да живея тук, един ден много ще ми липсва всичко, което ме заобикаля, но съм по-щастлива, че няма да е за цял живот, че има краен срок, колкото и да е относителен във времето.

Кое е основното чувство в стихосбирката?

Не знам, ти ми кажи – как го усети?… Има от всичко – и ведро съзерцание, уют, усещането да си щастливо изгубен в магически лабиринт, но има и много горчивина, ирония, тъга и гняв. Състоянието на светла тъга за мене открай време е най-озаряващото чувство в поезията – не те разпада, а носи в себе си някаква мъдрост, понякога катарзис и уравновесеност, че нещата са такива, каквито са, и в това няма нищо лошо.

Кой е адресатът, към кого е насочена? Когато аз я прочетох, останах с впечатлението, че е по-скоро поезия, насочена към жените.

Жените… Не обичам клишето женска поезия – звучи някак пренебрежително-извинително. Сладникаво. Има ли мъжка поезия? За мен има просто добра и не толкова добра поезия. Сигурно на жените ще им е любопитно да открият частица от своята чувствителност. Особено в частта със стихове с женски имена, щрихираните портрети… Във всяка от нас по една Лучия, Киара, Лилиан или Ерика. На мъжете сигурно ще им е любопитно да надникнат зад завесата, кой мъж не би се изкушил?… (Тук, Йоли, просто ме сърбят ръцете да добавя емотикон с намигащо нахилено човече, интернет изкривявания…)

Вероятно книгата е за любопитните хора, онези, които са пътешественици по душа, които обичат да си фантазират, все нещо не им достига, за да се нарекат щастливи, но могат да се насладят на мига, докато слушат примерно прохладна музика, разглеждат снимки в цвят сепия и морето плиска някъде наблизо.

Любимото ми стихотворение от тази стихосбирка е „По женски”, то е посветено на всички Еви. Каква е съвременната Ева?

Забързана, все по-независима и артистична. За сметка на това често натъжена и леко невротична… Но по очарователен начин. Силна и нежна едновременно. Може да влиза в роли доброволно и да се справя добре. Поне ми се иска да е такава. Защото има и един друг типаж, за който обаче сега не ми се говори. Но сега говорим за Ева, а не за Барби, нали?

Улавя се някаква носталгия и тъга в поезията ти? Оптимист или песимист е Ивета Данаилова?

Да, усетила си онази светла тъга, може би? Преди много години, бях дете още, щастливи събития ме срещнаха с един човек, една дама. След това твърдях, че съм станала оптимист в сряда. От доста години вече не го казвам – не че се страхувам, просто вече не го усещам. Мисля, че съм един леко скептичен реалист, който вярва в чудеса…

Има ли място за поезия в 21-ви век – във времето на бързите закуски, бързите решения и професии – в този живот на скорост къде е мястото й?

Забелязвам, че си намира мястото. Понякога твърде шумна, изкривена, вулгаризирана и – поне според мен – не-поезия, а поза, маскирана като модерност. Но и това ще отмине. А междувременно интересът към онова – зад опаковката, наричана поезия – ще си остане да тлее. И ще дойдат по-добри времена, когато опаковката ще се напълни, защото няма да има такова тотално изличаване и сливане на стойностите. Поезията никога не е била масова, но ми допада, че днес си търси път към четящите заедно с други изкуства и съвременни изразни средства. Обаче, от друга страна , ти сигурно ме питаш за хубавата шумоляща с дъх на хартия книга, която губи битката с компютърния екран. Тъжно е, че днес се четат новини и клюки в интернет, на шкафчето ни има вестници и списания, чуждоземни книги с рецепти как да станем по-богати, по-слаби, по-успешни и щастливи, но не и качествена българска литература. Тъжно е, че повечето четящи поезия са самите пишещи. В това бързо живеене ние сме станали по-арогантни, саркастични и трудно признаваме, че да си чувствителен, да съпреживяваш – а поезията е именно това – е човешко.

Ти си любител на екстремните спортове – запален сърфист си. Би ли живяла на територия без море? Можеш ли да си представиш живота без море?

Определено не мога да си представя да съм далече от море. Обичам го всякак – и тихо, и шумно – да събирам миди и морски неща, създания, да го съзерцавам, да плувам в него, да карам сърф и да усещам силата на вятъра и водата в едно. Адреналинът, който те спохожда върху сърфа, е неописуем. Майка ми често ми е казвала – на морето да се беше родила, нямаше толкова много да го обичаш. Така е. Сега – през последните 2-3 години – първото нещо, което правя като се събудя, е да погледна цвета на морето през прозореца. Живяла съм без голямото синьо до себе си, обаче дълго не ме свърта – имаше няколко лета в София, когато почти всеки уикенд бяхме на път към морето. Там не държа на удобствата, а на близостта с природата. От дете имам ритуал по сбогуване с морето в края на всяко лято, много особено време за мене – по-светло, по-болезнено… Близостта на водата сякаш изостря сетивата ми и ме пречиства. Понякога го усещам и там, където го няма – в неочаквани песъчинки, близо до вода, в пръските на хрущящия мартенски сняг под дъската, в особената синева на небето откъм изток в някои дни – и ме завладява едно особено чувство.

Поет ли си в живота?

Мисля, че да, няма как иначе да е, но пък не летя в облаците и умишлено бягам от позата на поета. Това може да е много дразнещо.

Професия ли е да си поет?

Не. Не може сутрин да станеш в 8, да си измиеш зъбите, да закусиш и да седнеш да пишеш… поезия. И така ден след ден. (Но професионализмът е хубаво нещо…)

Според мен или в книгата? Ако вярваме на стихотворението, съставките са: петък вечер, около осем и трийсет, китари на плажа, хубава книга и коктейл, подплатен с магически джаз. Шегувам се. Формулата е да не съжаляваш за нищо сторено, да бъдеш точно там, където искаш, с когото искаш. В най-широкия смисъл на думата. Трудно достижимо, нали?