Живот
Слънцето беше далече от своя изгрев над нашата България. Всички спяха, освен три женици, които бързаха за някъде из тъмните улички на планиското градче. Минаваше пет часа и петлите кукуригаха сякаш се надпяваха от двор на двор. За едно единствено място в целия град нощта бе отминала.
Наближаваше 5:30 часа сутринта. Първите пътници вече бяха на гарата. Когато фигурата ми попадна под жълтата светлина на лампата, осветяваща името на станцията, ранобудните човеци ме поздравиха в един глас – Добро утро, момче! – а аз отвърнах със същото. След като това послание е искрено, то навярно вещаеше един хубав и ползотворен ден. На билетната каса учтиво ми продадоха билет и ми пожелаха успешен ден. Кафеавтоматът прилежно изпъляваше поръчките на своите първи клиенти и ароматът на кафе изпълни топлата чакалня.
Вече оставаха броени минути до събитието, което всички чакахме. Тълпата се разшумя, а дъждът не спираше да ръми ободряващо. Всички се познаваха. Приличаха на семейство, по съдба. Удари шест часа и две минути. Само птичките, чуруликащи в отсрещната височинка, подсещаха, че на земята кипи живот, задушен в мрак и мъгла. Някъде в тъмнината изсвири, като че ли да ни поздрави, малкото родопско влакче. Светлините пробиха мъглата, прегърнала планинската железница. Двайсетината пътници се качихме. Осветлението бе слабо, но не за друго, а за удобство на всички тия труженици, които довършваха съня си в последните минути преди небето да просветне.
Постепенно теснолинейката се изпълни с живот. Различни истории, случки и преживявания обикаляха малките вагончета. Това бе разнообразието на тези отрудени българи, емигранти по служба в своята страна. Но на тях не им личеше, че животът, който живеят е тежък. Дори напротив. Усмивките трайно се бяха настанили по лицата им. Рядко такива чисти и иначе измъчени хорица можеха да се срещнат в големия и шумен град. И унесени в сладки приказки и мирис на топло кафе, заедно догонихме утрото. Вече нямаше свободни места на борда на Малкия влак.

Снежните върхове на Пирин се бяха сгушили в падналите като памуци бели облаци, сякаш да не всяват усещане за студ. И малкото останали кoмини в градчето пушеха. И те оживяваха с утрото за пореден път. Спряхме. Гарата самотно чакаше своите първи пътници. Ето ги. Влакчето й повери голяма част от своите приятели и след кратката пауза гаровият перон опустя с изпълзяването на Гъсеницата. Пътят не свършваше тук. Машината уморено изсвири и затрака напред. Прегръдките и целувките между посрещачи и пътници ме наведоха на мисълта, колко тъжни и романтични истории биха ни разказали гарите, ако можеха поне за миг да проговорят… Кой е по-голям свидетел от тях на първите срещи, на тежките раздели или несподелена любов.
Денят беше настъпил. Всички бяха въодушевени сякаш за първи път изминаваха този път. Цяла редица дървета поздравяваше влакчето подобно на почетна царска рота, а машината сякаш сърдито ревеше, изкачила и последната височина от своя маршрут. Теснолинейката се бе засилила, за да откара и последните свои пътници до крайната гара и да получи заслужена почивка. Като с пот на чело, росата бе обляла малките зелени вагони и техния локомотив.
Неистовото желание на слънцето да докосне човеците се сбъдна. То проби бялата завеса и макар за кратко ни погали с нежните си, топли лъчи. Животът наистина кипеше…

Кристиан Ваклинов